През последните няколко месеца въпросът за оставането на Гърция в еврозоната, както и оцеляването на еврото, ежедневно запълва пространството на медийната сцена. Няма как да не отбележим, че за масовият български зрител елементите на сюжетната линия са повече от интригуващи – хиляди протестиращи пострадали от кризата, големи европейски финансови институции изправени на ръба на оцеляването, а заедно с тях и цяла една валута. Като прибавим към това малко от добре познатите ни византийски номера и завръщането на радикалните партии в правителствата на много от европейските държави, се получава грандиозен Евро-Спектакъл. Участниците в този спектакъл са толкова много, а казусите толкова по-сложни и по-задълбочаващи се, че българският зрител сякаш не вижда скорошна развръзка и гледа поредният сезон просто по интерция, успокоявайки се, че „ние сме вечно в криза“.
Всъшност ние трябва да следим случващото се първо защото то пряко или косвено рефлектира върху финансовото ни състояние и второ защото и България (макари не член на евро зоната) е участник и има своята макари малка роля на глобалната сцена. Следейки информационният поток обаче, повече биваме залети с някак си чужди и непървостепенни въпроси – Ще се отпусне ли поредната финансова помощ на Гърция ? Ще напусне ли Гърция евро-зоната и ще оцелее ли еврото след това? Ще се разберат ли Оланд и Меркел ?
Докато медиите съсредоточват погледа ни върху тези второстепенни действия, по-общата сюжетна линя сякаш оформя своята посока и е време да осмислим собствената си роля в нея.

Нека игнорираме заучените фрази с популистка насоченост, с които политическите „герои“ постоянно ухажват гласоподавателя. Обективно погледнато държавите от ЕС са прекалено социални, а високият им стандарт в не малка степен се дължи на големи държавни харчове, базирани най-вече на кредити, както е видно от графиката (източник Евростат). Видно е, че повечето държави не отговарят на критериите от Маастрихт и съотношението държавен дълг към БВП е дост над границата от 60%.

В сегашната икономическа ситуация вземането на нови кредити за допълнителни стимули, както и рефинансирането на стари, е възможно при лихвени стойности в пъти по-големи от тези до преди кризата, по простата причина, че пазара се отнася с крайно недоверие към силно задлъжнели кредитополучатели. Всеки следващ кредит завърта омагьосания кръг на покачващите се лихви и така до състоянието, в което се намира Гърция. С други думи,

дойде време когато дълговете трябва да се върнат.

Сюжетната линия на европейската сцена обаче се върти в съвсем друга посока – централни банки отпускат нисколихвени кредити на частните банки, за да ги рекапитализират. Последните влагат средствата в нискорискови активи, купувайки държавни облигации. Ако се чудите защо банките не отпускат кредити причината е много проста. Желаещите да вземат кредити в тази криза не са много, а една голяма част от желаещите не отговарят на завишените изисквания за вземане на кредит.
Така за инвестиция на свободният паричен ресурс алтернатива остава единствено закупуването на облигации. Или казано по-просто банките се превръщат в квазифинансови институции, те са просто посредник при финансирането на закъсалите правителства от страна на ЕЦБ. С тези действия правителствата отлагат неизбежното връщане на задълженията си.
А държавни дългове не се връщат леснот, причината – държавата не произвежда нищо, тя само преразпределя част от вече създадения продукт. И ако един изпаднал финансово затруднение човек може да си намери по-добра работа или да започне втора, то за държавата дилемата е друга – да ограничи разходите или да увеличи данъците.
Очевидно първото няма как да стане – при най-малкият намек за това избухват вълна от протести, а като допълнение на това във все повече държави виждаме избирането на социални правителства, от които последният пример е Франция. Вторият вариант – увеличение на данъците няма как да се случи, защото в големите и задлъжнели европейски държави те вече са много високи. Промени в тази посока  ще доведат до незначителни приходи или дори до спад в икономиката, дължащ се на изнасяне на производствената дейност в страни с по-благоприятни данъчни условия. 

Последният изход за правителствата остава покриването на дълговете с нови парични емисии т.е. генериране на инфлация. Ако се чудите, на какво се дължи противоречието между лидерите на Франция и Германия, то е именно заради коренно различните им позиции по въпроса за разхлабване на монетарната политика.  Естествено инфлационните намерения на голяма част от европейските лидери биват замаскирани от умели реплики като «възстановяване на потреблението», «подкрепа на кредитирането», подкрепа на растежа» и др.

Така, докато на преден план се подменят причината и следствено на кризата в Европа, за да се успокоят масите, че след възстановяването на евтините кредити всичко ще се върне по старо му, всъшност се подготвя почвата за финалната и неочаквана развръзка, представляваща просто печатане на нови пари, с които да се покрият дълговете и систематата да се «рестартира».